Владимир Кличко разказва за пътя си към върха в бокса и живота

- СПОДЕЛИ С ПРИЯТЕЛИ -

Той е спортна икона. Той е жива легенда в света на бокса. Той е олимпийски и световен шампион, държи редица рекорди и има само 5 загуби срещу 64 победи. Той е Владимир Кличко. И освен че принадлежи към най-почитаните спортни знаменитости в света, като бизнесмен успешно управлява международна мрежа от фирми.

В своята първа официална автобиография легендарният боксьор споделя с читателите няколко прости стъпки, които да ги отведат към успеха. „Управление на предизвикателствата” е практически наръчник, създаден от световния шампион в съавторство с журналиста Щефани Билен.

В първата си част той предлага увлекателен разказ за детството на спортиста, прекарано в спортен интернат в Съветския съюз, и за някои от най-ключовите моменти в спортната му кариера.

Във втората част на книгата Кличко се фокусира върху няколко прости правила, с които може да превърнете решаването на предизвикателствата в начин на живот. Допълнение към книгата са практическите примери и статии от различни спортни мениджъри, предприемачи и приятели на автора, включително и Арнолд Шварценегер.

Със заключението на Шварценегер и специалното послание на Владимир Кличко, скрито в QR код на книгата, „Управление на предизвикателствата” е предложение за съвместна работа, споделяне на ноу-хау по един симпатичен, честен и изпълнен с много емпатия начин.



„Владимир често е чувал негативни гласове около себе си – хора, които не са му вярвали. Но той е бил достатъчно умен, за да не слуша тези песимисти, хората, които казват „не“. Винаги е знаел каква е визията му за нещата. И в бъдеще ще продължава да е така.”

Арнолд Шварценегер

Откъс

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА СА НЕОБХОДИМИ КАТО ВЪЗДУХА, КОЙТО ДИШАМЕ

1. КАК ЗАПОЧНА ВСИЧКО

Мъжът беше два пъти по-висок от мен. Поне. Стоях пред него със свита между раменете глава, майка ми – на известно разстояние зад мен. Бях невероятно горд и малко развълнуван. Директорът на началното училище беше отделил от времето си, защото исках да обсъдя с него някои неща. Ставаше дума за бъдещето ми. Бях на шест години и ми беше писнало от детската градина. По принцип като всички деца в Русия трябваше да тръгна на училище на седем години, но аз не исках да чакам толкова дълго.

От години ходех в детската градина, майка ми работеше там като учителка в забавачката. Всяка сутрин излизахме заедно, играех на едни и същи игри, срещах се с едни и същи деца, година след година пеехме почти едни и същи песни. Омръзнало ми беше, исках нещо ново. Бях любопитен и намирах, че съм узрял за училище. Неколкократно се бях оплаквал на майка ми, но тя всеки път отговаряше едно и също: „Всички деца тръгват на училище чак на седем. Няма изключения“.

Когато за пореден път ѝ проглуших ушите – а можех да го правя непрекъснато, до нетърпимост, както по-късно ми призна майка ми, вече ѝ дошло до гуша. „Щом действително си така убеден и непременно го искаш, докажи ми го – каза тя. – Ще отидем при директора на училището и ти сам ще му обясниш желанието си.“ Ако майка ми се е надявала, че с това, кое то ми заяви, ще ме стресне и ще ме откаже от желанието ми, грешеше.

Извиках от радост. Макар че все още бях малко момче, бойният дух се беше събудил в мен. Исках възможно най-бързо да тръгна на училище и да се причисля към възрастните. Представях си колко хубаво щеше да бъде, когато почнат да ме приемат на сериозно: да уча важни неща и да ми поставят различни задачи. Вече се виждах как седя в класната стая, на истински чин, значително по-голям от масичките в детската градина, и имам свое лично място. Майка ми уговори час за срещата и така аз стоях пред възрастния господин, за да измоля да направи изключение.

„Разбрал си вече, че всички деца тръгват на училище на седем години, нали?“ – попита ме той. Кимнах и отговорих, че не се боя от по-големите деца. В края на краищата брат ми Виталий беше пет години по-възрастен от мен. „Сигурно също така знаеш, че тук работим по съвсем различна програма от тази в детската градина? – продължи той. – Тук трябва да се научите за изпълнявате задачи и да правите това, кое то ви кажат учителите.“ „Знам“ – отвърнах лъчезарно. „Готов ли си да се съобразяваш с всичко това?“ – попита той. Кимнах утвърдително. Нали точно това исках.

Директорът и майка ми се спогледаха, след което си пошушукаха нещо за кратко. Накрая той се наведе към мен, хвана ръката ми я разтърси. „Владимир, тогава ще тръгнеш на училище на шест години. Надявам се, че няма да ни разочароваш – каза той сериозно. – Трябва да призная, че до този момент нито един шестгодишен не е заставал пред мен така смело и решително и не е посмявал така самоуверено да заяви желанието си.“ Бях щастлив. Хвърлих се на врата на майка си, а вкъщи разказах на баща ми и баба ми, че скоро и аз ще стана ученик.

Изпитвах задоволство и невероятно удовлетворение. Бях наложил желанието си. Следващите години трябваше да докажат на семейството и учителите ми, че това е било правилното решение. Тогава още не се замислях над това, но все пак бях научил нещо: независимо от възрастта – винаги си заслужава да преследвам важните за мен цели. Без да обръщам внимание на препятствията, които могат да се появят по пътя.

Най-важното е да вярвам в себе си, да бъда упорит и да не се отказвам. Както установих, в детството и юношеството ми се наложи постоянно повтарящ се модел: наумя ли си нещо, първо да се обръщам към майка ми. Тя беше моят партньор в плановете, копнежите и визиите ми. Но не ги изпълняваше вместо мен, нито пък ми сервираше решението на сребърен поднос. Помагаше ми повече сам да намеря собствения си път. Така се научих да се боря за изпълнението на желанията си и да намирам начин да ги прокарвам. Явно още като дете съм бил самоуверен и съм можел добре да се аргументирам, за да достигна целта си. Беше абсолютно наложително, тъй като исках да се докажа и пред брат си Виталий. Не само той усещаше, че ме превъзхожда. Майка ми също смяташе, че нещата стоят точно така.

„Вова – казваше ми често тя, – има лидери и такива, кои то трябва да бъдат водени. Брат ти Виталий принадлежи към първите, ти си повече към втората група.“ Как само мразех, когато го казваше! Да, брат ми беше с пет години по-голям от мен и родителите ни прехвърли ха върху него отговорността за мен. Защото двамата работеха, често се случваше брат ми да ме наглежда или пък аз да го придружавам, като излиза. Но това означаваше ли, че автоматично той трябва да е лидерът – а пък аз неговият подчинен?

В края на краищата аз бях също толкова смел и целеустремен колкото него. Може би заради това още от ранните си години така упорито досаждах на майка си – за да я спечеля за плановете си. За щастие, тя разбираше, че съм дете, което иска да бъде насърчавано във всичко и от кое то трябва да се изисква; на ко то често трябва да се дават задачи и да се изправя пред предизвикателства, за да се развива. По правило тя следваше желанията ми, без да улеснява изпълнението им. Трябваше да е сигурна, че наистина искам това, кое то твърдя, че искам.

Вижте още статии

- СПОДЕЛИ С ПРИЯТЕЛИ -